Епизод 1:
Последният запис.

Ключът не трябваше да бъде под камъка.

Това е първото нещо, което те кара да спреш.

Не табелата към хижата. Не вятърът, който идва от билото. Не празният прозорец на сградата, в който за миг ти се струва, че нещо помръдва. А ключът — стар, тъмен, с вързано за него парче избелял червен конец.

Намираш го случайно, докато се навеждаш да завържеш обувката си. Камъкът до прага е разместен съвсем леко. Достатъчно, за да изглежда нарочно.

Вратата на хижата е заключена, но не както би трябвало да бъде заключена. Катинарът е нов. Веригата — стара. Дървото около бравата е надраскано, сякаш някой е отключвал и заключвал много пъти, но винаги набързо.

Поглеждаш назад.

Пътеката е празна.

Долу облаците се движат бавно между склоновете. Някъде далеч звъни хлопка на животно, но звукът идва и си отива така, сякаш планината го поглъща на части.

Пъхаш ключа.

Пасва.

Вътре мирише на студено дърво, прах и дим, останал от огън, който е горял много отдавна. Подът проскърцва под тежестта ти. На стената висят избледнели снимки — групи туристи, усмихнати лица, мокри якета, ръце около рамене. Под тях има дати. Някои са отпреди десет години. Други — много по-стари.

На масата до прозореца стои тетрадка.

Не е скрита.

Точно обратното — поставена е в средата на масата, сякаш някой я е оставил там, за да бъде намерена.

Корицата е напукана. Ъглите са прегънати. В горния десен край има написано с молив:

„Преминали."

Отваряш я.

Първите страници са обикновени. Имена. Дати. Посоки. Понякога по някое кратко изречение.

„Трима от Берковица. Дъжд след обяд."

„Мъж и жена, тръгнали към Петрохан. Бързаха."

„Момче с куче. Каза, че ще стигне до морето."

Лист след лист. Година след година. Един човек е записвал хората, които са минавали оттук. Спокойно. Подредено. Почти служебно.

После почеркът се променя.

Първо едва забележимо. Буквите стават по-наклонени. Датите — по-неточни. Някои имена са задраскани. До други има малки знаци, които не разбираш: точка, черта, две кръстосани линии.

На една страница, вместо име, пише само:

„Върна се без раница."

Прелистваш по-бавно.

Следващите записи вече не приличат на дневник на хижа.

„Не пита за пътя, а го знаеше."

„Спря до старата маркировка. Не гледаше към върха."

„Носи същата снимка."

Прокарваш пръсти по страницата. Мастилото е избледняло, но думите са ясни. Не става въпрос за туристи. Или поне вече не само за тях.

Някой е наблюдавал някого.

И го е правил дълго.

Вятърът удря прозореца и ти инстинктивно вдигаш глава. Стъклото потрепва. За момент виждаш отражението си в него — лице, раница, тъмният отвор на стаята зад теб.

Нищо повече.

Връщаш се към тетрадката.

Последните страници са различни. Няма дати. Няма имена. Само кратки изречения, написани по-едро, сякаш човекът е бързал или ръката му е треперела.

„Не следвай само маркировката."

„Когато стигнеш камъка с трите резки, не спирай."

„Ако чуеш името си, не отговаряй."

Спираш.

Прочиташ последното изречение още веднъж.

Звучи като суеверие, но няма нищо суеверно в начина, по който е написано. Няма украса. Няма страх, излят в думи. Само инструкция. Кратка. Практична. Като бележка от човек, който е видял достатъчно, за да не обяснява повече.

Обръщаш страницата.

Празна е.

Следващата също.

После, почти в края на тетрадката, виждаш лист, залепнал за вътрешната корица. Не е част от дневника. По-тънък е. По-нов. Сгънат на две.

Разгъваш го внимателно.

Вътре има скица.

Не карта на целия маршрут. Само малък участък от билото. Линия на пътека. Кръстче до нея. И три думи, написани под него:

„Тук започва всичко."

Под думите има дата.

Днешната.

В първия момент решаваш, че грешиш. Че очите ти сами са намерили позната форма сред цифрите. Навеждаш се по-близо до светлината.

Не грешиш.

Датата е същата.

Денят, в който си тръгнал.

Денят, в който си отключил тази врата.

Гърлото ти пресъхва.

Тогава забелязваш нещо на гърба на листа. Още един ред. По-дребен. Написан с различен химикал.

Не е предупреждение към някого.

Не е запис от миналото.

Адресиран е към теб.

„Ако си стигнал дотук, значи вече си закъснял."

Отвън, някъде зад хижата, се чува стъпка...